Ден , съвсем обикновен

Тя се събуди, някъде към обяд. Беше заспала отново на разсъмване. Скочи от леглото и погледна колко е часа.
"Боже, отново закъснявам"- промърмори сама на себе си. Взе хавлията и се мушна бързо в банята, надявайки се така да се събуди по- бързо. Пусна душа и се облегна на стената. Топлите капки се стичаха по цялото и тяло, отмивайки спомените от сънищата.

Едни и същи всяка нощ. Лентите от филма на собствения и живот. Сънуваше всяка нощ всичко минало. Защо сънуваше тези неща? Не и ли стигаше, че ги помни,а пък трябваше и да сънува. Вече дори я беше страх да заспива.
Затвори очите си и си пожела своето коледно желание. За първи път имаше желание, което да иска с цялото си сърце. Знаеше, че е невъзможно, но все пак си го пожела. Дори започна да си го представя как се осъществява. Сънуваше или отново мечтаеше...
Звукът на мобилния и телефон я стресна. Изкъпа се набързо и побягна към стаята си. Взе телефона и набра номера на приятелката , с която имаше среща.
- "След един час , където си се срещаме, нали?"
-"Да, там. Оправям се набързо и тръгвам"
Взе сешоара и набързо оформи вече порасналата си коса. Облече на бързо любимото си жълто сокманче, сложи любимата си черна шапка. Прегледа на бързо фейсбука си , да види дали някой и е писал. Три писма, няколко харесвания , още някой нов приятел ... но писмото, което очакваше, го нямаше отново. Изключи и затвори капака на лаптопа си.
Обу черните боти и потегли по заснежената улица.
Мислено си представи какво ще каже на приятелката и. Не се бяха виждали отдавна, а толкова много неща се бяха случили. Живота и за три месеца се промени толкова много, колкото не си бе представяла.Направо всичко се преобърна на 180 градуса. Тези промени не бяха никак леки и в един момент бе на ръба да се срине психически. Но един ден се събуди. Беше цяла. Наранена, огорчена, обидена, слаба, тъжна, но цяла. Жива, здрава и силите се върнаха в нея.
Сети се за мечтите, които е имала. За любимите книги. За немите филми. Клиповете на Димо от П.И.Ф, толкова приказни... И започна да си представя филм, който прави. Пак такъв ням филм. Написа си мисления сценарии и го озаглави " Как се рисува мечта".
Обожаваше тези си мечти. В тях тя градеше. Създаваше нещо, важно за нея.
Замисли се "Какъв човек съм аз?".
Обичаше да създава. Обичаше да пише. Това бе голяма и страст и търсеше съвършенството в простите и лесни думи. Тези, които всеки познава. Разменяше местата им и се получаваха доста сполучливи теми.
Рисуваше из тетрадките. Рисуваше поляни с цветя и полета от слъчогледи. Морски фарове и залези. Правеше купички и кутийки от мидени черупки и клечки за зъби. Но непрестанно правеше нещо.
Разместваше мебелите в стаята си всяка седмица. И обожаваше да пътува. Само на път се чувстваше истински човек.
Нямаше много приятели. Много познати, но наистина малко приятели. Определяше се ,като особнячка. Истината, е че не обичаше празни приказки с полупознати хора. Бързо се отегчаваше. Не допускаше много хора близо да нея.Затворена в мислите си, затворена в чувствата си, затворена в емоциите си. Бягаше от твърде шумните компании. Предпочиташе разговор между двама, трима човека, но разговор, който да те обогати, а не да те натовари. Не беше клюкарка. Не беше лицемерна, по- скоро твърде откровена.Много често, я смятаха за надута и зла , точно заради голяма ти и уста. Но не можеше да премълчава. Клокото повече опитваше, толкова повече не и се получаваше.
В кръга от приятели имаше всякакви хора. Бившата жена на бившия и приятел, с който по някакъв странно извратен начин обичаше да споделя. Чувстваше я близка, колкото и различни да бяха историите им. Никога не се бях виждали, но винаги и пишеше.
Любимата и съученичка, с коята седяха на един чин. Тя я зареждаше с енергия. Връщаше усмивката ни лицето и при всяка среща. Караше я да си спомня за мечтите, които някога имаше и смехът им можеше да се чуе на три пресечки, от кафенето ,в което тези двете се намираха. За нея беше истинско удоволствие, тези часове с този човек.С нея можеше да говори за всичко. Тя беше първият човек, на който звънеше след изпит. Пръвият пред, който можеше да се покаже слаба и да плаче, така както се смееха.
Две- три екс колежки, с които излизаха от време на време, но някак я успокояваха и винаги имаше какво да си кажат. Двама екс клиенти, които с времето станаха близки приятели. Пишеха си по стените, рядко се чуваха и виждаха, но винаги се появяваха в точния момент. Караха я да се чувства различна и специална, като човек.
Всички обичаха да споделят с нея. Не знаеше защо, но оставяше тайните им дълбоко заключени в себе си. Радваше я , когато я използваха за слушател. Истината бе, че тя обичаше да слуша. Казваше, че от всеки човек може да научиш нещо. Че всеки един човек е една история, която с удоволствие би искала да разбере, но трябваше да я грабне в началото.
Пишеше с много и най- различни хора. Намираше ги из най- различни сайтове. Някои бяха интересни, други не. Остави половината, съхрани ги като познанства, които не би пропуснала. Като неразказани истории, които иска да разбере. Намираше частици от себе си във всеки един от тях.
Стигна до срещата. Седнаха на кафето и тя разказа мислите си. Колкото повече говореше за нещата, които и се случиха, толкова повече се зареждаше с енергия и мечтаеше. Някаква надежда и оптимизъм я караха да вярва в чудеса.
- "Може би всичко трябваше да се срине, за да мога да върна онази аз, която бях и която харесвах. Да се сетя за мечтите си и да се опитам да ги осъществя.Сега нямам какво да губя. Искам денят ми придобие смисъл"- констатира накрая. И вярваше в това.
Няколко часа по -късно се прибра. Все още нямаше писмото, което толкова много очакваше. Наля си чаша вино, върза косата си , пусна любимата си песен и се загледа през прозореца. Имаше нужда да вярва, че ще получи писмото. Че ще получи още един шанс да е щастлива. Вярваше, че си е заслужила правото да и се случват чудеса. И те трябваше да и се случат. Винаги щастието идва.
Така премина още един ден. Ден , съвсем обикновен. На едно най- обикновено момиче, което врява в приказки, дори кагото приказките лъжат