неделя, 25 декември 2011 г.

Мечтата на едно дете


Много често ме питат за какво съм мечтаела като малка. Истината е , че имах много мечти. Някои осъществих, някой до половина, трети може би никога няма да ми се случат.
Живяла съм къде ли не. Винаги съм мразела въпроса от къде съм. Истината е, че живота ми премина из пътищата. По ЖП линята Кюстендил, Павликени, Патреш, София, Варна. Във Варна впрочем не съм живяла, но там бе мястото ,на което се чувствах най- добре. Толкова километри съм навъртяла като дете, че по-скоро влакът бе моя дом.
Срещнах много хора. Имах много и различни приятели. Някои ги има и до днес, други не помня и те не помнят мен. Мислех си, че искам да се спра на едно място. Беше ми омръзнало, тъкмо се установим някъде и отново се събираха багажи. Но когато за първи път една година не бях мърдала никъде се изнервих. Тръпката от пътуването остана винаги с мен. Обичах поклащането на влака и потропването по релсите. Обичам влаковете, днес по- бавни, стари, мръсни, но.... винаги съм предпочитала влака. Да застана на прозореца и вятъра да си играе с кичурите от косата ми. Различни гари. Различни спирки и винаги различни хора. Едни се качваха , други слизаха. Разговорливи, мълчаливи. Любезни или не. Влака сближаваше. Или по- скоро хората вътре бяха по- склонни да си поговорят с някой непознат. Но нека не се отплесвам.
Мечтата ми беше да имам своя собствена стая. Едно място на което да кажа дом и в този дом стая. Там където да мога да се заключвам и да оставам сама със себе си. Да плача скрита под завивките. Да танцувам пред огледалото, да пея с четката за коса в ръка. Да слушам музика или просто да не правя нищо. Но исках своя собствена стая.
Тази ми мечта се осъществи скоро. Преди четири години. И я направих с много любов.
Исках да свежа. Залепх жълти тапети. Жълтото ми напомня на лятото. Обичам лятото. Напомня ми за ваканциите, когато си отивах на село и събужзайки се аромата беше друг.
Като в онази песничка

Сламено поле и една река накрая
там слънцето пече, ето за това мечтая
раница, колело, дъх на сено, дъх на сено
раница и колело, тръгвам пак
come on, come on, към онзи

бряг със цвят най-зелен,
където беше май всеки ден,
там изоставихме смеха
там потъна радостта,
където чака ме пак колело
един далечен бряг и сено
бях изгубил пътя, но
намерих праг пак, имам пред себе си
дом, дом, дом,
пам-парам-па, дом, дом, дом

Дървена веранда, проветрена стая
ти ми се усмихваш, докато приготвям чая,
неоправено легло, дъх на сено, дъх на сено
неоправено легло, тръгвам пак
come on, come on, към онзи
Някъде чудеса, случват се нали
Знам място по-добро
Кажи къде е то...

Бряг със цвят най-зелен,
където беше май всеки ден,
там изоставихме смеха
там потъна радостта,
където чака ме пак колело,
един далечен бряг и сено,
бях изгубил пътя, но
намерих праг пак, имам пред себе си
дом, дом, дом, па-пам-парам..

Точно така бяха и моите лета. Този дъх на сено, щурците нощем или песента на жабите.
Денем песните на птиците и смеха на деца. Лудите надбягвания и обиколките с колело. Исках в моята стая да върна онова лято. Влезайки вътре да се наслаждавам на тишината. Или на тихата музика. Да чета книжка и да си мисля за лятото. Сложих и тъмно кафяви завеси, гарнирани с жълти ресни. Обичам да спя до късно. Там в моята лятна стая с цеветовете на сълчогледите. Между многото възглавници и топлото пухкаво одеало. Да се събуждам , да дръпна тъмните завеси и слънчевите лъчи да погалят лицето ми. На перваза на прозореца съм наредила , ха какво съм нарадила. Спомени от пътуванията. Направила съм си в една кутия от обувки море. Море от мидички подарени ми през годините от различни хора. Едно островче с морски фар и на брега една костенурка загледана в идващия кораб. Вълнте направих с топлия силикон, който така се набръчкваше, че образуваше морска пяна. Засадих си и декоративен слънчоглед. Той ми се усмихва винаги, когато ми е тъжно. Сложила съм в дървени рамки снимки. Снимки мои, на приятели, на море, на планина. Заглеждайки се в тях аз отново започвам мислено да пътувам във времето. Преминавам отново и отново през същети пътища. Връщам се в същите спомени. Отново съм дете и започвам отново да мечтая.
Обечам да стоя на прозореца и да гледам как вали дъжд. Как капките се спускат от небето и ритмично спират пътя си на перваза или по капаците на колите. Капчук, капчук... Толква е красиво. Толкова нежно и равномерно. Спускат се и сякаш отмиват грозното от света, за да може след дъжда да изгрее отново слънцето , а света да бъде по- красив.
Обичам вечер, когато всички спят да запаля ароматните свещи. Да си сипя чаша вино и да започна да пиша. Да пусна нежна и тиха музика и тогава думите, мислете излизат буква след буква, ред по ред. Понякога стихове, понякога разкази... Боже, толкова много обичам да пиша. Зад заключената врата, на леката светлина идваща от игривите пламъчета на свещите, тихия звук на нежния инструментал на някоя песен... В лятната ми стая. В мечтата, която сбъднах. Мястото където мога да бъда себе си. Мястото напомнящо ми за лудия бяг в житата. Гоненето на вълните, топлината на пясъка. Усмивката на слънчогледите. Моята стая , в която всяка сутрин се заражда още един ден от живота, в който живея. Още един ден, в който да се представя още една мечта.
Публикуване на коментар