събота, 24 декември 2011 г.

Плъзгащи врати


Не знам дали сте гледали този филм. Стар, но хубав. В края на всяка година всеки от нас е запитвал, какво би станало , ако сме поели по друг път. Дали наистина във всеки нас живее по една лутаща се Алиса?
Истината е , че никога няма да можем да разберем какво е щяло да се случи, ако сме избрали другия човек. Ако сме избрали другата работа или сме останали на същата
. Никога няма да резберем дали избора ни е бил правилен. Всички се колебаем. Всички взимаме решения. Някои трудни. Някои лесни. Но всеки път, всеки ден нещо променя живота ни.
Ще говоря за себе си. Аз имам склонността да усложнявам нещата. Толкова съм свикнала да ми е трудно, че лесното ми се струва не истинско. Има много хора като мен. Не давам съвети. Просто си разсъждавам върху филма и себе си. Тези като мен се взират толкова много в миналото, в болката, расъждават повече. Анализират. Знаем, че не е правилно , но го правим. Толкова много се стремим да запазим себе си, че се изгубваме.
Стремим се да бъдем истински и различни, а във важните моменти се паникьосваме и бягаме. Знаем, че грешим, но въпреки всичко го правим. Точно като историята с птичката.
"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание.
Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери.
Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип,
за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея.
Възхитителна песен, заплатена с живота.
Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва."

"Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт, само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече.
Но ние..., когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме...
И все пак го правим.
Все пак го правим...
Защото най-хубавото нещо в живота се постига само с цената на голямата болка…,
или поне така е според легендата."
Тези като мен вярват, че трябва да ги боли. Че трябва да се борят за щастието. Вярваме, че нищо няма да ни бъде даден даром. Че няма да е лесно. Че всичко, което имаме трябва да се постига с цената на много кръв , сълзи и пот.
Ние обичаме да ни е трудно. Мога да изкарам един милион причини това да е така. Винаги мога да намеря оправдание. Но не е там въпроса.
Тези като мен са скитници. Вечно търсещи и готови да се сражават за своите идеали. Ние сме малки Дон Кихотовци, пътуващи някъде, незнайно къде.
Колкото повече обичаме хората около нас, толкова повече ги нараняваме. Изоставяме. Бягаме от болката /поне така си мислим/ за по - лесно. Оставаме в спомените на хората, като нещо различно. Поне на тези, които успеят да стигнат до нас.
Бъркаме ли? Естествено, че бъркаме. Също и го съзнаваме. Съзнавайки го ни боли. Но въпреки всичко ние умеем да се извиняваме. Умеем да прощаваме, дори и винаги да помним направената ни злина. Ние даваме милиони шансове на хората. Обичаме цветята, морето, смеха. Танцуваме по масите и столовете, пеем, около нас непрестанно е пълно с други хора. Зреждаме се с енергия, която да предадем на околните. Малко хора виждат какво се крие зад усмивките. Добри актьори сме. Иронизираме се сами, вярвайки, че така ще станем неуязвими. .. ама не сме.
Няма да се извинявам , за това което съм. Истината е, че аз харесвам себе си. Въпреки грешките. Въпреки обръкноста ми. Намерих начин да се разтоварвам. Да изливам всичките си мисли. Дали съм писател ? Не съм. Просто водя на дневник на живота си.
И знаете ли какво, винаги ще си задаваме въпроса, какво щеше да се случи , ако...
Ние винаги ще искаме още един шанс да оправим нещата си. Ние имаме нужда да вярваме обаче, че в крайна сметка по който и път да тръгнем ще стигнем на едно и също място. Че колкото и да се разминаваме със щастието или да не го забелязваме, то ще ни се случи. Защото така е трябвало да стане
Публикуване на коментар