понеделник, 13 юни 2011 г.

Монолози


Когато изведнъж изгубих всичко и бях в стаята съвсем сама. Когато единствено до мен достигаше звукът на тихата нощ, тогава видях всичко.
Видях, че съм държала очите си твърде дълго затворени. Че съм пуснала болката вътре в себе си и тя ме е разяждала. Че съм простила не простимото на тези, които са ме наранявали, а не съм дала шанс на хората, които са искали да ми помогнат.

Но не. Аз не съжалявам! Миналото някак си не може да се върне.
Не спрях да водя монолози, мислейки, че разговарям с теб или пък с него, или с нея ... и с онези другите ... да , вие бяхте глухи.
Не чувахте, когато аз крещях. Когато ме боля, когато кървях и молех за помощ. Не , не чувахте. Не виждахте сълзите вплетени с усмивка или пък тихата ми ярост. Безсилието , с което се събуждах ... защо да виждате? Това са мои болки, мои думи, моя кръв, в която да се давя.
И вместо разговори- водех монолози. Представяйки си, че споделям. Осмивах се сама, присмивах се на себе си, за собственото си нещастие. И хем ме беше яд, и хем ми беше смешно. И някак си отново иронично- не успях да се науча да си пожелая нещата "по правилния начин". А как ли не опитах. Пробвах с догадки и директно. Но някой чу ли ме изобщо. Аз всъщност искам Слънчогледова градина, едно легло, море и пясък. Една усмивка за събуждане на сутринта. Едно вълнение при среща. И нищо повече. А то ми коства толкоз много ........
Публикуване на коментар