Желание

Тихо е! Толкова тихо, колкото беше мечтала! Няма никого ... Напълно сама си! В стаята, в малкия апартамент, в голямото легло! Защо ти бе голямо?
 Сега лежиш в него и не можещ да намериш място на собствената ти самота, която иначе не би признала! Заради гордостта! Заради глупостта и страха!

  Признавай си, колко се страхуваш! Как сама затвори мечтите си зад дебела ограда, от която крещеше как не ти пука! Надсмиваше се, докато сърцето ти беше разбито на малки парчета и душата ти оплакваше несбъднатите любови!  Несбъднатите усмивки и нежности! Казваше, че това не ти е нужно .... Боже, как умело лъжеше! Не другите - лъжеше себе си! Само отражението ти в огледалото издаваше истината за теб! Въглените, които изгаряха непогаленто ти тяло, онова което отдавна никой не бе прегърнал! Никой не допусна, за да ти даде топлина. Просто ставаше и си тръгваше, отегчена, изморена и невярваща, че чудото ще се случи на теб!
 На теб хубави неща не ти се случват, нали? Защото никога не показа, че вярваш в тях, макар с треперещи ръце да подаваше любовта, която бе събрала в малките си шепи! Илюзии на щастие, което преглъщаше с горчиво кафе и много захар, вярвайки, че така денят ще бъде по-добър. Щипка тишина и едни слушалки в ушите, за да изчезне света.
  Познавам този поглед, знам как преглъщаш сълзите си! Познавам и онзи поглед на малко дете, което крещи: "Искам да обичам и бъда обичана!" Защо си се скрила зад маска на привидно щастие? Самотно ти е, знам! Виното ще свърши, ще свърши и тази нощ...
 Химера за живот, в който ти си невидима, непозната за никого, затворена в облак от илюзии. Потъваш дълбоко в океана от мисли, за онези "да", които не каза. За пръстените, които стоят прибрани в кутиите, но не и на пръста ти. Това си!
 Сега седиш в тишина, а тя те поглъща и тежи. Дълбоко в гърдите, където сърцето едва, едва тупти. Оковано във вериги от теб, стои мокро в дъжд от преглътнати сълзи, които не смееш да пуснеш да потекат от очите.
 Палиш поредна цигара, опитвайки се да убиеш мислите, които напират в главата ти. Твоят собствен Ад от неизказани чувства. От непризната болка, която всеки път разтваря шевовете на раните докрай. Кървят отново и отново. Ръцете треперят, приличат на счупени. Защо толкова ги протягаше? Сега ще можеш ли пак с тях да прегръщаш? Ще можеш ли отново да погледнеш със същата обич и искра, когато сърцето ти е заключено?
 Сама си! Толкова е тихо! Точно както си го пожела! Сълзи от бузите се стичат. Днес наистина разбираш, как отричала си колко всъщност ти тежи тази самота...