Продължително вали от дни,
Навярно твърде много Го боли
Навярно бе дошъл ни пред вратата,
преоблечен в просяшки одежди.
Навярно, посинял от студ и гладен,
търсеше при нас надежда.
Но ние си заключихме добре вратите,
оковахме си сърцата с вериги,
подсилихме ключалките със катинари.
Вместо милостиня, дарихме на просяка дълбоки рани.
Вали! Дали пък Бог не плаче!?
Дали в човека не изчезна онова Дихание
и дали не се превърна жив във пръст?
Дали не се научи да обича правилно,
а използва любовта единствено за мъст?!
Днес ми е студено!
Вече дни наред не спира да вали!
Бог тъй тъжно плаче,
вероятно твърде много Го боли!
И храмът във телата ни е празен,
няма свещ, която в него да гори.
Олтарите ни разрушени,
телата ни оставали са без души.
Демони във тъмното си крият,
смехът им само днес екти.
Обичта заключена във клетка,
свита в ъгъла кърви.
Вярата и тя във дрипа преоблечена,
чука днес по хорските врати,
разпитва за Прошката и за Надеждата,
но никъде до днес не ги откри.
Накрая с Милостта почукаха на нашата врата,
търсеха човешкото в човека,
но вместо него, запознаха се с ненавистта.
А тя облечена в измамна кауза,
пренебрежително им махна със ръка.
Отново беше истински щастлива,
разрушаваше за сетен път света.
Бог днес ни почука на вратата,
преоблечен в просяшки одежди.
Бе посинял от студ и гладен,
търсеше при нас, но не откри
ни милост, ни надежда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар