Вярвах в любовта. Навярно прочетох твърде много приказки. Гледах твърде много романтични филми. И чаках, толкова дълго чаках да завали пороен дъжд, за да може някой да ме целуне , докато капките дъжд се стичат по лицата ни.
А дъждове много преваляха. Минавах между капките, скрита под големия чадър. Нямаше целувки. Само дъжд. Не спря да ме вали.
Намокри дрехите ми. Ветрове отнесоха чадърите.
Букет от слънчогледи не получих. Хербаризирах си други цветя. Пазих си спомени, за отминали мигове, за изгубени хора. И себе си някъде там аз оставих. Опитвах да се запазя. Опитвах да обичам, въпреки всичко и именно заради това. Докато любов търсех, забравих как случва се тя.
И станах безизразна. Празна. Изгубена в поле от изсъхнали вече цветя. Изгубена в римите, в пожълтелите листи на написаните без получател писма. Останах върху лъка , който по цигулката пише нова мелодия .... но това ли е тя.
И останах и вярна на себе си? Това ли бях някога аз? Дали правилно заобичах? Дали обичана истински бях?
Не чаках ли твърде много дъждовете? Не искам вече да вали. Не искам и слънчогледи. Щастлива била съм и без тях. Искам правилно да обичам. Искам да се усмихна спокойна, стигат ми бури. Стигат ми песни, от които боли. Не искам въпреки всичко да ме обичат. Не искам въпреки всичко пак да обичам. Не съм тъжна. Още се усмихвам. Просто мъничко не ми достига любовта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар