неделя, 16 февруари 2014 г.

Пътища

Чувствам душата си  като влак. 
Като купе на някой стар и прашен вагон, в който разни хора влизаха и излизаха през плъзгащата се леко врата.
 Толкова много лица , токова много имена.
Толкова много истории знам.
 Толкова хора запомних, а други забравих с времето. 
Всеки по нещичко от себе си остави в мен.
  Някои влизаха просто за малко. Някои носеха ми усмивки, други тъга.
  Влизаха хора, които обикнах, такива които подаваха ми ръка.
  С трети се разминавахме, след първото "здрасти" не оставаше време за "чао".
 Влизаха и излизаха през душата ми.
 Сиви сенки, незапомнени образи, хора, които си спомням едвам.
Срещнах и много предатели, от тези, които идват , за да те наранят.
Да дълбаят с ножове в сърцето ми, рани, които болят.
А после идваха другите, чистеха надписи и закърпваха раните.
 Опитваха се да ме сглобят. 
Някои при мен се спасяваха, други аз пък спасих.
Прошки хиляди дадох, но хиляди пъти и не простих.
Имаше хора, които с които да се забавляваме
и такива, с които просто да помълчим.
Някои нося в сърцето си, 
имат запазено място -малко в ляво ,между двете гърди.
За тях и спомням с усмивка,
но има и хора, от чиито спомени нещо боли.
Някои останаха запечатани единствено върху снимките,
които на перваза стоят.
Хора , с които извършвах безумия
и такива, които бяха до мен да ме укротят.
В сърцето ми влизаха и любови.
Влизаха и илюзии,влизаше страст.
Толкова много емоции, 
толкова смелост и толкова страх.
На перона са сбогом, някои махаха,
други без сбогуване никога не видях.
Някои обич ми даваха,други ограбваха. 
А аз да пътувам не спрях.
Не спрях да очаквам и новите срещи.
С нови лица и нови приятелства.
През вратата на купето, кой ще влезе утре не знам.
Какво ще остави от себе си
и какво аз по пътя ще  дам!



Публикуване на коментар