Пътища

Чувствам душата си  като влак. 

Като купе на някой стар и прашен вагон, в който разни хора влизаха и излизаха през плъзгащата се леко врата.

 Толкова много лица , токова много имена.

Толкова много истории знам.

 Толкова хора запомних, а други забравих с времето. 

Всеки по нещичко от себе си остави в мен.

  Някои влизаха просто за малко. Някои носеха ми усмивки, други тъга.

  Влизаха хора, които обикнах, такива които подаваха ми ръка.

  С трети се разминавахме, след първото "здрасти" не оставаше време за "чао".

 Влизаха и излизаха през душата ми.

 Сиви сенки, незапомнени образи, хора, които си спомням едвам.

Срещнах и много предатели, от тези, които идват , за да те наранят.

Да дълбаят с ножове в сърцето ми, рани, които болят.

А после идваха другите, чистеха надписи и закърпваха раните.

 Опитваха се да ме сглобят. 

Някои при мен се спасяваха, други аз пък спасих.

Прошки хиляди дадох, но хиляди пъти и не простих.

Имаше хора, които с които да се забавляваме

и такива, с които просто да помълчим.

Някои нося в сърцето си, 

имат запазено място -малко в ляво ,между двете гърди.

За тях и спомням с усмивка,

но има и хора, от чиито спомени нещо боли.

Някои останаха запечатани единствено върху снимките,

които на перваза стоят.

Хора , с които извършвах безумия

и такива, които бяха до мен да ме укротят.

В сърцето ми влизаха и любови.

Влизаха и илюзии,влизаше страст.

Толкова много емоции, 

толкова смелост и толкова страх.

На перона са сбогом, някои махаха,

други без сбогуване никога не видях.

Някои обич ми даваха,други ограбваха. 

А аз да пътувам не спрях.

Не спрях да очаквам и новите срещи.

С нови лица и нови приятелства.

През вратата на купето, кой ще влезе утре не знам.

Какво ще остави от себе си

и какво аз по пътя ще  дам!