петък, 28 декември 2012 г.

Писмото в плик

 "Реших да ти напиша писмо, истинско писмо. Защото ти си истинска, пък и отдавна не съм писал такива писма. Ти получаваш ли писма?
 Опитах се да те нарисувам, но никога до сега не съм рисувал нещо толкова дълбоко и чисто.
Нека ти разкажа.......

Когато затворя очите си виждам вода, тъмна, синя вода, дълбока. Видях такава вода, когато веднъж бях в Пирин. Само там има такава вода.. и в представите ми. Вода, в която ако се загледам по- дълго ще пожелая да се удавя. Призоваваща, завладяваща и в нея има още нещо! На около има върби, от онези плачещите върби. Но те са целите розови, такъв цвят съм виждал само в Казанлък, когато розите цъфтят. Те са приказни, толкова нежни, че не смея да ги докосна.
 Има лек вятър. Много тих ... и имам чувството, че всеки момент може да отчупи някой клон,от тези толкова опияняващи с леките си движения плачещи върби. А ветрецът всъщност ги гали и те не плачат, наслаждават се.
  Когато погледна нагоре към небето, виждам от онези бели облаци, толкова пухкави, като че са от памук, толкова чисти. Ако можех да ги докосна и да ги достигна, бих искал да живея на тях. Чуват се песните на някакви птичките но не знам какви са , не мога и да ги видя. Но зная, че те пеят за теб.
 Ти седиш в една лодка, която дори си личи, че е била много време в тази вода. Старите и дъски я издават. Някои от тях са дори изгнили на места ... но тази лодка се полюшва във водата така отпусната, така спокойна. Тя принадлежи на тази вода, тя самата сякаш го казва.

 Седнала си в тази лодка, с крака свити близо до тялото, подпряла си брадичката си с дясната ръка, закривайки устните. Облечена си в бяла рокля, която така седнала, покрива целите ти крака. Гледам те от далеч, не познавам материите, от които се правят дрехи, но тази бяла рокля .. мисля, че е ленена, защото виждам как гали тялото ти. Около теб летят малки феи, като онези, които съм виждал в детските филмчета преди години, които след себе си оставят блещукаща следа. На гърба ти  ... има криле. Ти може и да отричаш, но в моята представа имаш криле. И те са бели, отпусната спокойно на долу. Но са дълги, големи са, по- големи са от теб. Виждам на едното крило, как краят му се е показал от лодката, стърчи лекичко и се вижда в задната и част. И те издават намерението си... имат вид на криле, които никога няма да отлетят сами.

 Когато погледна над тази дясна ръка, която все пак малко дразнещо е закрила устните ти, виждам това, което завладява цялата картина, това което дори водата не смее да погледне, защото ще се влюби и може да се удави ... да виждам погледа, който видях преди няколко дни в твоите снимки. Той запълни представата ми или по- точно се настани в тази картина без да ме попита. По- дълбок от водата, мълчалив, някак тайнствен. И единственото, което казваш с очите си е - "Бъди спокоен ... като мен. Любовта е във водата, в дърветата, в песните на птиците, в облаците на небето, в тези малки феи, в лодката и в мен"

  А във водата плуват стотици изписани листи, но хартията стои суха, нищо че е във водата, само мастилото се е поразмазало. И отново преди няколко дни, в тази моя представа се появи още нещо. Във водата не далеч от лодката се полюшва една мастилница с перо в нея ...
 И цялата тази картина, просто не зная как да я нарисувам, за да не я разваля. Просто не смея.

24.12.2012"

  Това беше подаръкът ми, който не беше под елхата, а в пощенската ми кутия.

Няма коментари: