Неделя е. Още една неделя. Тиха и спокойна. Леко мъглива, даже вали.
Под завивките още е топло. Какво от това, че в леглото се будя сама.
Звук от пиано долавям. Звъни телефона. Аларма, която ми казва "Стани".
Приготвям си бавно кафето. Паля цигара.
Гледам през затворения прозорец. Как тихо зимата идва.
Още една зима, в още една поредна неделя, която всеки миг ще отмине.
Вгледана в нищо мисля за миналото. За тази, която някога бях.
За това, колко силно обичах. Колко се борих.
Колко пътища да днес извървях.
Колко пъти съдена бях.
И ти ме осъди, защото силно обичах.
Защото обичах единствено теб.
Ти ме осъди, че в любовта си грешах,
а дори не попита, колко беше ме страх.
И аз се осъдих самичка.
Изплаках те в редовете,
но стиховете никога не ги подравних.
Исках да бъда различна,
но никога не си простих.
Изгубвах се и се намирах многократно.
Оглеждах се в изкривените огледала.
Търсех в студеното топлина
и в мрака красота.
И просто се събудих. В един неделен ден.
В един и същи час.
Събудих се отново.
За първи път почувствах, че това съм истинската аз
Няма коментари:
Публикуване на коментар