Вчера, днес и утре

Празна ли съм? Или просто ми е тъжно? Боли ме, чак не мога да ти кажа колко.
А те ми казват, как да те забравя.
Вратата е затворена. Стоя пред нея няма. Безсилна. Да почукам ли?
Защо да чукам, когато я затвори пред лицето ми?

Къде ли сбърках? Аз ли сбърках?
Стоя на прага ти...
Студено е....
Опитвам да заплача, но сълзите замръзват веднага стичащи се от очите ми.
Да плача ли изобщо?
Защо да плача?
Искам да си спомням.
Това, което беше ти за мен.
Това, което бях за теб.
За нежните моменти.
За миговете спиращи дъха.
Но щом така решил си, тръгвай. Навярно малко ще тъжа.
Навярно ще ми е безкрайно празно.
Ще поплача, жена съм, а жените плачем.
Лекуваме се със сълзи.
Но ти върви... не се обръщай.
Аз ще те обичам още малко.
После ще поема дъх и пак ще продължа.
Но днес, искам просто да тъгувам.
Да пусна бавна балада.
Лампите да загася.
Искам да пострадам.
Имам право на това.

А утре, щом денят настъпи.
Щом отворя тежащите си от сълзите очи,
дъх дълбоко ще поема,
ще повярвам, че няма да ме боли.
Ще повярвам пак , че съм силна.
Ще си нарисувам нови мечти.
От прага ти ще си тръгна,
някъде другаде моето щастие ще стои


на една приятелка