неделя, 14 август 2011 г.

Пътят от Кюстендил до София

Гара Кюстендил. Качвам се на влака. Сърцето ми тупти ускорено. Взимам стълбите на две, на три, сякаш искам да избягам. Остават две минути до тръгването на влака. Две минути. Вече нервно гриза ноктите си и краката ми разтрисат купето. Две минути. Толкова малко, но ми се струват вечност.
Часовникът на гарата отмерва все по-бавно времето. Някога обичах този град. Алеята в центъра. Хисарлъка, планината. Това е родният ми град, а аз не искам да се върна в него. Прибирането ми там става все по-рядко и все по- за малко.
Влакът тръгва. Отивам си най-накрая. Щастлива съм. И едновременно с това тъжна. Знам, че това е може би последното ми прибиране там. Градът, в който се родих. Който толкова много обичах. Сега е толкова чужд. Някогашните ми приятели вече ги няма. Сядаме на караваната пред блока, говорим си празни приказки. Правя се, че ги слушам, но думите преминават покрай ушите ми. Мисля си. Какво правя тук. Тук ли е моето място.
Мисля си и за него. Първата ми любов. Онзи със синьо-зелените очи, който все още не мога да забравя. Знам, че няма да го видя, но очите ми продължават да го търсят наоколо. А го няма. Естествено, че го няма, а и да е тук, не е същото.
Качвам се по познатите стълби, асансьора, 8-я етаж. Отварям онази тъмна дървена врата и влизам в мястото, което някога наричах У ДОМА. И то е променено.
В него няма нито мебел, нито снимка, която да ми напомня, че някога аз съм била там. Баба ми уж ми се радва, но знам, че е така не само защото не ме е виждала отдавна, а защото съм за малко. Не ми е уютно. Не съм спокойна.
Гара Перник. Излизам да запаля цигара отвън и без това има достатъчно дълъг престой. Намирам в средата. Там между минало и настояще. Между Кюстендил и София. Странното е, че нито едно от тези две места не мога да нарека свой дом. Свое място. Апартаментът ми, там съм като на гости. А в София... Квартири. Днес една, утре може би друга. Багажът ми седи все още в кашоните от последното местене.
Приятелите. Колко такива имам реално. Имам ли такива изобщо. Да, има един-единствен. Който дори нямам време да видя. А после.
Работата - място, което дори не харесвам. Седя заради парите. И колкото повече седя, толкова повече не ми харесва.
Любовта! Каква ти любов. Аз дори не знам вече какво е среща. Как да флиртувам и т.н.
Та какво ми остана.
Качвам се и влакът потегля.
Гара София. Последна спирка. Не искам да слизам. Нито тук, нито да се върна обратно.
Качвам се в таксито. Оставя ме на поредното място, на което казвам вкъщи. Прибирам се във временния ми нов дом. Хвърлям багажа и сядам пред компютъра. Пиша на онези хора, които до скоро дори не бях виждала, но все пак мога да нарека свои близки.
Сега написах и това. Но...
Искам моето място. Искам да имам моя град. Моя дом. Моите приятели. А искам и някой, за който да мога да кажа моята любов.
Публикуване на коментар