В живота няма параграфи. Няма пауза, нито връщане назад. Няма втори опит, или просто спиране на филма.
Не е книга, която просто да затвориш , когато се измориш. Нито приказка със задължителен щастлив край.
Малко радост, малко повечко тъга ... Малко сълзи, повече усмивки. Разговори , после тишина. Очакване, че нещо ще случи .. но може би.
Колебание, неправилни и правилни решения. Един безкраен кръстопът .
Побърквам се. Изнервено потрепвам с крак. Къде ли сбърках? И аз ли сбърках?
Нима съм просто луда! Нима останах сам сама?
Желанията може би са грешни. Може би греша в собствените си мечти. И не внимавам какво и как си пожелавам. .. или кой си пожелавам.
Не мога даже да заплача, а не че не боли. А не , че не съм изплашена .
В живота няма правила. Измислям си някакви, за да ги нарушим. Усмихваме се , за да плачем. Усмихваме се, въпреки всичко. Дори , за да прикрием сълзи.
Усмихваме се, за да не кажем нищо.
Но днес искам да плача. Да се давя в сълзи. Искам да плача, с надежда да спре да боли. С надежда, че утре ще го преодолея. Ще забравя сините му очи. Косите с цвят на жито. Усмивките и ще спра да вярвам на всичките му лъжи.
Ще плача- дано го преодолея. Предавам се.
Чуваш ли ме, предавам се.
Ароматът ти ме преследва. Преследва ме времето, преследват ме спомени. Неизтрити съобщения. Звуците на песните, звукът на нощта. Всички улици , по които вървя. Домът ми, леглото ми, даже входната ми врата, пред която ме изпращаше. Пейката , на която седях, когато бях болна, за да ми донесеш сок. Ръцете ми, които усещат още твоите. Дъжа, слънцето и то. Всичко ми напомня за теб. Всичко ми напомня на теб.
Дори в работата си не мога да избягам. Преследваш ме и там. Предавам се.
Отказвам да се боря. Да се боря за теб или за да забравя теб. Предавам се. Прави каквото искаш. Не мога да се справя. Времето никак не лекува. Алкохола също. Купоните до сутринта. Напротив- всичко пак при теб ме връща.
И мразя всички други хора. Не искам никой друг. При мисълта, че някой друг може някога да ме докосва ми се гади. Че някой друг ще държи ръката ми, ще ме целува, не мога ... Не искам друг. Та никой друг не може да е ти. Пред никой друг не мога да бъда себе си.
Да облека синята си пижама с пчеличката Мая. Да рисувам по стъклата на ничия друга кола. Никой друг не може като теб да ме дразни, да ме докарва до лудост и с един поглед да разтопява леда. Да връща усмивката ми. Никой друг не докосва такова треперене на ръцете, свит стомах и пърхащи пеперуди.
За това се предавам. Но тази нощ ще поплача. Тази нощ, ще оставя сърцето да го боли. Ще пускам Джо Кокър, Василис Карас и всяка песен, която ми напомня за теб. Ще пуша, ще плача, докато не се задуша от сълзи.
А утре отново ще се усмихна и ще чакам с трепет името ти да се изпише, когато телефонът ми позвъни
Няма коментари:
Публикуване на коментар