четвъртък, 6 септември 2007 г.

За неизпратените писма

Вървиш, често неясно накъде. Губиш се в пространствата.
Постепенно спомените се размиват. Бъдеще, насояще и минало се смесват в представата ти за истинско съществуване. И кой по дяволите си ти? Кое е истинското ти лице? Къде започва началото на края на съществуването ти?

И ти си всички онези хора , които си срещнал. Всичко, което си бил и не си. Това, което си искал да бъдеш, но не си успял. Ти си всеки лист от купа, всяка дума и капка мастило на твоята история. Ти си думите във всяко едно от онези неизпратени писма.
Не ги пусна никога. Не съживи вече спомените за миналото, а понякога се питаш дали това е бил правилният ти избор. Е, няма и да разбереш. Вече е късно. Късно е, и отдавна е спряло да боли. Сега трябва да вярваш в това, което имаш. Да събираш своите малки мигове на щастие и да вярваш , че то съществува навсякъде около теб. Да казващ това, което някога премълчаваше защота няма нищо по- хубаво от споделеното щастие.
И сега е време да запечаташ кашона с милионите листи изпълнени с онези думи, с онези спомени, онези засъхнали вече сълзи от неизпратените и недовършени никога писма.
Време е да продължиш напред въпреки страха от следващ провал.
Публикуване на коментар