Да обичаш спомени

Незнам какво изобщо искам да кажа. Може би просто искам да напиша , това което мисля сега. Това което ме тормози. Това няма да го прочетете в другите ми старници или на безбройните ми листове събрани в папката.
Преди няклко дни се върнах от онова място, на което някога открих голямата си Любов, единствената. Върнах се и най- накрая разбрах защо не се прибирам. Или, просто бягах от там, за да избягам от себе си.... Бягах, а едновременно с това пазех спомени, които отново и отново ме връщаха към щастието и болката. Най- мазохистично измъчвах себе си, за нещо отдавна изгубено. Но това, че го осъзнавах далеч незначи, че можех да го спра.
После прочетох една приказка за Вярата. За Съня и Любовта. За Ада, Рая и Живота. Живота , в който отново се връщаме , за да намерим Истината. Истината за Любовта. Но, знаете ли, рядко си признавам, че съм слаба, че ме е страх.
Радвах се на всеки хубав миг, пазех спомена за него, за да ме грее в дългите самотни нощи. Незнам дали съм била права, че оставих всичко просто така. Оставих се да страдам. Страхът от ново разочарование всеки път надделяваше и затова просто не позволявах това да се случи. Просто заклучих сърцето си за нови чуства. Така беше по- лесно. Изписах болката, разкрих душата си докрай в предишния и в този блог, а сега се питам какъв беше смисалът?
Имаше такъв. Това беше моя начин да се броборя със самата себе си. Да излея всичко насъбрано в мен. Цялата горчилка, болка, усмивка, сълзи , пропуснати и запазени мигове, цялата тази каша наречена Любов.
Но аз отдавна вече не обичам. Не и човека , за когото изписах толкова много. Беше ме страх да призная, че всичко е свършило, защото въпреки болката, все пак не се чуствах толкова сама. Сега застала сама с истината, пред погледа ми минават вички онези мигове. Всички разговори със стари приятели и разбрах.
Разбрах, че просто обичах спомена, за да има какво да обичам. Тук може би ще кажете , че винаги има нещо и някой когото да обичаме, ама не. Понякога това не стига. Нужно ни е да обичаме и вярваме в нещо по- голямо, а когато едно си тръгне, а друго все не идва, ни остава просто да обичаме спомени