Тъмна, непрогледна нощ ...

Вали...

Седиш на пеиката отвън и само светлината на звездите озарява лицето ти....

Капките дъжд се стичат по лицето ти , ввсякаш са току- що пролети сълзи...

А ти седиш там, наведена и се взираш в нищото. Поглеждаш пътя, по който не отдавна една кола тръгна, а с нея тръгна и последната надежда за щастието ти.... или може би предпоследната....

Дори не можеше да заплачеш... всякаш времето беше спряло , а ти стоеше там и се опитваше да си повярваш, че това е просто сън.

Че никога не се беше случвало...

Но се случи...

Ти сама сложи края на един живот. На една любов.

А днес още седиш тук, на същата тази пейка и докато се стичат капките дъжд по лицето ти, дори не си разбрала, че дори вече не вали, а просто плачеш.

Сега е бъдещето, което ти неразбра кога дойде.

Живееше на онази пейка и се взираше в онзи път, по който премина единствения човек, когото обичаше... или може би искаше да вярваш, че това е той.

Сега най- накрая разбираш, че трябва да станеш и да поемеш своя път. Трудно ти е , но трябва да родължиш- обаче в другата посока.

И тази вечер ти стана и тръгна. Спря дъжда, спряха и сълзите ти. Тръгна по трънливата пътека, към щастието, което може би те чака в края и.

А сега остава само да се съмне...