Вървях по брега на морето. Краката ми потъваха в ситния пясък. Наближаваше есента и вече вятърът беше станал по- студен. Той си играеше с кичурите от косата ми всяка не искаше да изпусне последния момент от лятото. Леките вълни се докосваха до босите ми крака и пяната им ме галеше....
Мислех си за всички онези години, когато бях дете и идвах тук. Как сякаш попадах в друго измерение и живота все едно спираше в най- прекрасния си миг... Но отдавна вече не бях дете и колкото повече време минаваше ,толкова повече не ми оставаше време да мисля тези хубави мигове. Бях се променила. Сега живота ме бе погълнал и дребните проблеми на ежедневието бяха изместили мечтите , които някога градях.
А имах много...
Тогава пред мен забелязах едно момиче. Беше с къса бяла рокличка и черна коса. То седеше и все взираше някъде надалеч. Спрях и просто го загледах. То толкова ми напомняше на самата мен. И аз някога обичах да отивам на някое красиво място и да се взирам в безкрая...
Приблих се до него. То стискаше в ръцете си черупки от миди, а очите му бяха толкова кристално чисти, но насълзени. Реших да го заговоря.
„Защо седиш сама тук” попитах аз, сякаш не знаех отговора на този въпрос, но нали все от някъде трябваше да започна.
„Мечтая”- този кратък отговор сякаш преряза сърцето ми на две- „ Спомняш ли си какво е да мечтаеш”- продължаваше то, без дори да изчака отговор от мен- „ Някога и ти мечтаеше. Мечтаеше за малък приказен свят. За градина с много цветя, където да се разхождаш или просто да седиш в беседката, където да записваш всяка хубава мисъл. Мечтаеше за Принца, този който ще мине покрай твоята градина и ще те види. С годините мечтите ти се променяха , но ти все още вярваше в красивия край от приказките....”
Приказките са за малките деца. Принцовете съществуват само там- Отговорих аз – Просто пораснах, сега съм реалистка.
Тогава то ме погледна с големите си очи и поклати глава.
„ По- лесно е да вярваш на това. По- лесно е да повярваш на лошото, отколкото на доброто, което може да ти предстои. Не смееш да мечтаеш, защото те е страх. Страх те е да се пребориш, за щастието си. По- лесно е да си сама , отколкото да намериш сама своя принц.
Приказките не са за деца, те са за вас възрастните, забравили колко е важно да мечтаеш. Колко е важно в теб все още да живее онова дете. Всяка мечта се сбъдва, стига да я искаш достатъчно силно със сърцето си...”- това бяха и последните му думи и после си тръгна.
А аз останах на онзи бряг, замислена върху думите му. Тогава видях, че и аз в ръката си стискам пясъка, който се изплъзваше между пръстите ми, така както се изплъзваха и толкова много дни от живота ми...
Слънцето вече бе започнало да се скрива, а аз нямах сила да се надигна. Неусетно бях заплакала. Но всяка сълза стичаща се от лицето ми, все едно отмиваше всичката забрава на която сама се бях подложила.
Това дете, на онзи пуст плаж ми показа, че някъде там дълбоко в нас трябва да има по искрица надежда, която да ни топли в студените дни
Няма коментари:
Публикуване на коментар