сряда, 6 ноември 2013 г.

За Любовта и Драмата

 Мислех си , мислех си , за моята муза. Винаги са ме питали , защо пиша тъжни неща. Може би, просто драмата е моята движеща муза. Може би е моят начин душата ми да се самолекува.
  Но защо пък да е тъжно. Аз пиша за любов, а тя не може да носи тъга...
  Тя дава радост.
Слага глупава усмивка на лицето ти  и придава смисъл на всеки ден. Нещото , за което се борим още от самото ни съществуване, от първата глътка въздух която поемаме.
 Нея можем да я раздаваме, единственото чувство, което се умножава и умножава, докато раздаваш от нея. Чиста, безкористна и не очакваща същото в замяна.
  Не е болезнено, когато е несподелена, или поне не толкова. Все пак имаш останали спомени, останали избелели снимки или пожълтели листи от писма. Някой друг сувенир стоящ на перваза или нощното шкафче... но имаш нещо. Изпитваш емоция.
  В любовта дори сълзите са красиви. Тогава си струва да поплачеш. Дори разбитото сърце и то си струва. Не е тъжно.
 Тъжно е незнанието. Тъжна е апатията. Тъжно е , когато не изпитваш нищо.
Тъгата живее  в празните сърца. В студените, зад каменните прегради, които често строим. Предпазваме се. Защитаваме се, без дори сами да знаем от какво.

    Страхът от ново рана, той е ужасен. Трудно преодолим, но преодолим. Всяка една рана минава, остават белези, те са неминуеми. Но дори те, понякога изписват усмивки на лицата ни. Знаем, че някога сме имали нещо. Докоснали сме се дори за миг до щастието на любовта.
Тя си е отишла. Ние сме я прогонили. Какво значение има? Все пак е била на вратата ни. Била е в сърцата ни. Живяла е в блясъкът на очите ни.
 Много по-лесно е да се предпазиш от нея, но ужасно трудно е да си позволиш да обичаш отново, ужасно трудно е да продължиш и да се изправиш. Но него ли направиш , никога вече няма да можеш да обичаш
Публикуване на коментар