Писмо

Здравей , приятелю.

Няма да напиша името ти, но ти знаеш , че  пиша на теб. Всъщност правя го все по-често и монолозите ми се превърнаха за първи път в диалог. За първи път почувствах, че някой ме усеща. Събира пръснатите ви парчета и сглобява пъзела на мен самата.

Аз се изгубих някъде в пространството и времето. В единственото ми желание да обичам, се провалих грандиозно.
В  дадени мигове си мисля, че съм щастлива.  В други не. Опитах се за да се запазя чиста и добра. Добра пред себе си. Добра за хората около мен. Някои дори не го разбраха, не знаеха … но пък в крайна сметка не правим добро, за да ни потупат по гърба или някой да ни е длъжен.

 И аз като теб  посрещнах и изпратих много хора в живота си. Много приятелства умряха някъде  между влаковите релси на малката ни държава. Други се крепят криво- ляво, просто защото полагаме неимоверни усилия, но същост отдавна пътищата ни са се разделили.  А всяка раздяла е трудна. Да ти кажа честно, завиждам на хората, които са заедно от деца и не се разделят. Въпреки различните професии, различният път, все пак оцеляват. Държат се здраво едни за други. А аз просто бях пътника, който тръгваше от гарата. Но когато се уморих да махам за довиждане, сякаш спрях и да допускам други до себе си. Просто имах достатъчно спомени и достатъчно пасажери с мен в купето. Имах своите мигове. Своите възходи, своите падения. Аз имах от всичко. И то по много.

 Гонех вятъра из житата, правех снежни човеци и кули. Карах колело, превързвах олющени колене. Сглобявах венчета от цветя и  скачах в локвите. Правех си замъци от пясък. Имах много приятели, имах мечти …

 Нещото, което обаче винаги съм искала, беше любов. Аз живея за нея, за всички усещания, които тя носи. За пеперудите в стомаха, подкосените колене и ускорения ритъм на сърцето. Дори за разрушенията, които носи след себе си. Тя е красива, дори когато боли. Когато сякаш се давиш в собствената си кръв и светът ти пропада за миг. Тогава когато се влачиш из прашната земята, а тя в лъжливи образи те измъква от дъното, за да бутне отново долу. Но все пак .. вярвам, чакам я. Ако за миг дори я отрека, тогава светът ми никога не би бил същия.

  Често съм била като наранено птиче, което не може да изхвръкне , а тогава приятелската обич ме е вдигала отново и отново. Любовта ми към думите и буквите ме свърза след толкова години отново с теб, за да мога да сглобя отново себе си.

 Любовта ми съм музиката, ме вдъхновява да да пиша, да съществувам. Аз живея за да обичам. Не зная какво бих правила, ако нямах тази любов, която се опитвам да раздам.

Често се улавям, че наивно и детински още правя нещата.  И се лутам из коридорите като една малка Алиса и един омагьосан свят.

Днес съм в мир със самата себе си. Така е трябвало, така е станало. Но аз съм същата от преди 10 или преди 20 години. Със същата усмивка и готова на всичко в името на приятелите и любовта.  Често съм грешила, но пък кой ли не е. На когото можах, извиних се. Където е трябвало или не простих. Простих непростими неща.

 Но ти, приятелю си моята награда. Без да се търсим или гоним във времето се появи, тогава, когато вече имах нужда някой да отговори на писмата ми. Защото разказите вече не са просто празни думи, хърлени в тъмнината на нощта