неделя, 30 септември 2012 г.

15 минути,6 спирки

20.00 ч. Ден неделя или по- скоро беше неделя. Беше хубава септемврийска неделя, която наблюдавах през отворената врата на работното ми място. Вървя бавно към метрото. В главата ми е една блъсканица от разпилени мисли. Обещания, които съм дала и чакат да бъдат изпълнени. Чувства, които нямам и такива, които са ми в повече. „Внимание! Вратите се затварят! Следваща станция Европейски съюз”.
Винаги съм се чудела защо я кръстиха така. За всички ни щеше да е по-лесно да се кацва Хемус. Не, че това има нещо общо с всичко останало. Просто не се сдържам да не попитам. Седя близо до вратата, на последния вагон,в средата от външната страна, защото така наблюдавам всички станции, които са очарователни- изключение правят Централна Ж.П. гара и Мария Луиза. Скучни. Някак си напомнят на баните в лагерите от моето детство. Лъвов мост е очарователна. Напомня ти София през 70-80-ти години. С онези стари лампи от ковано желязо. И докато чопля в тези си мисли се оглеждам в хората. Една жена на диагонал от мен, стиска нервно устните си . Очите и са зачервени, пълни и бляскави. Опитва се да не заплаче. Навежда се настрани, сякаш да подпре изморената си глава и за миг да се отпусне. Засича изучаващия ми поглед и аз го премествам на другата страна. Млада жена, руса. Може би на около 30-33 години. Зачервени очи, които скоро са плакали, но са били избърсани, заради метрото и вероятно ще потекат в първата тъмна уличка, през която мине. Няма да описвам всеки пътник. Повечето бяха тъжни. Никога не бях виждала толкова болка събрана в един вагон. 15 мин. 6 спирки и тъмнина. Тогава се сетих, че обещах на много хора да напиша с днешна дата статията „Аз-връстник на прехода”. Сетих се и защо не го направих. Не разбирам този преход. Не разбирам и демокрацията, в която живеем. Не съм пристрастна политически. Дори не съм узряла достатъчно, за до мога да коментирам тази тема. Но виждам болката и нервността, която обзема малката ни държава. Виждам приятелите си, задлъжнели на банки , на фирми, в които работят, за да изхранят семействата си, да облекат децата си или да купят хапчета на родителите си. Такива, които дават всичките си пари в името на това да имат дом. Хора, които се лишават от храна, за да си платят сметките. Хора изморени от тази битка за оцеляване. „Ралка, в тази държава пари с честен труд не се изкарват”- Ако ми даваха по 1 лв. всеки път, когато чувах това изречение … о да, тогава щях да съм милионерка. Чух много истории за прехода. Чух обвинения. Как тези живели изцяло по времето на комунизма цял живот са имали всичко на готово и не са си направили труда да мислят за следващото поколение. Как тези, които са на възрастта на майка ми , също са били грешили да скачат толкова за демокрацията. А всеки ден, чувам обвинения към моето поколение, което бе принесено в жертва на прехода. Истината е, че за никой не е хубаво. Нито за тези с пенсиите от 200 лв, нито за родителите ни, които са готови да работят всичко, за да свързват що –годе двата края , а най- неприятното е за нас. Тези, които още от гимназията работехме през ваканциите. Трудов стаж, който няма да го има в лилавите книжки. Осигуровки, които никога няма да бъдат внесени в плюс. Ние, които имаме близо 15 години трудов стаж, за който държавата се прави, че не знае. По 12часа на ден 6-7 дни в седмицата. Ние, не възпитаните, които се храним в градския транспорт, вероятно защото цял ден не сме сложили и троха в устата си, а вечер просто не дочакваме , за да отхапем първата хапка от топлата закуска в торбичката. Ние, пак същите, на които сумтите на главата да ви отстъпят място в трамвая, сутрешните часове от 7 до 9.30 и вечер между 5-7 часа. Когато цял ден сме били прави зад щандовете или сме обикаляли из града по работа или в търсенето на такава, а вечерта вече сме отмалели . Физичска болка, смесена с яд и тъга. Вие ,които днес ни обвинявате в неграмотност, но вчера ни натрапвахте чалгата в заведенията. В телевизора, в къщите. Спря ни се хубавата литература, а учебниците ни бяха написани на непознат за нас език. Научихте ни, че пошлостта и голотата са пример за подражание. Че битките винаги са нечестни и никога не побеждава доброто. Вие, които се спотайвахте, докато обират комшиите ви и гледахте през прозорците. Вие, които виждате паднал човек на улицата и казвате, че е пиян без да проверите дали е така. Вие сочите нас с пръст. Вие обвинявате за всичко прехода, а истината съвсем не е такава, каквото на вас ви е удобно да я видите. Във вашите погледи ние сме грешни, а вие сте мъчениците. Точно вие, които направихте талантливите деца, тези пишещите, пеещите, художниците и актьорите да работят като продавачи или бармани, за да изпратят изкуствата си в интернет, понеже никой вече не се интересува от това. Превръщаме дарбите си в хоби, защото ако разчитаме на тях ще умрем от глад. Но истината е , че всички се возим в един вагон. В едно метро, а погледите на всички са еднакво тъжни и празни. 15 минути, 6 спирки. Няколко поколения излизат през една врата.

Публикуване на коментар