Искаш ли да ти разкажа? Да ти разкажа за думите. За това, как те променят хората, малко по малко. За не спазените обещания и отложените срещи.
За това , какво е да чакаш да ти звънне телефона, а той да мълчи.... Чакаш ....чакаш ..... чакаш , а той все едно на инат не помръдва. Мълчи. Ехидно просветва, за да ти изпише „Местно време променено”. А ти се взираш в него. Хващаш и набираш онзи номер, затваряш преди да си успял. Страх те е . И така няколко пъти. Сърцето ти бие на бързи обороти. Иска ти се да крещиш , да плачеш. Въртиш се в кръг около леглото и се чудиш дали отново ще чуеш онзи глас, за който цял ден живееше. Дали ще видиш онези очи, които ни се виждал вече цяла седмица.
Звъни. Най- накарая звънна. ....
-Тази вечер, миличко не мога – За пореден път. И нищо друго от останалата част от разговора вече не чуваш. А и не искаш. Няма никакво значение. Отложен. Пак. Опитваш се да разбереш, но не става. Някак ти се иска телефонът да не беше звънял изобщо. Отложен, за някога във времето. Боли , нали. И ти се иска да запратиш телефона в земята, да се счупи и никога повече да не си купиш.
Търсиш оправдание, някакво такова , от което да не те боли. Или поне не много. Но ставаше първият и втория път, третия оправданието , някак не струваше, а сега вече дори не ти пука. Просто знаеш, че и днес ще бъдеш сам. Казваш , че разбираш. Аз знам – ти нещо не разбираш и не искаш да разбереш. Не можеш.
Започваш да се смееш от безсилие и незнание какво да направиш, как да постъпиш. Този смях ирония с поръски на слабост и обезвереност.
Брадичката потрепва лекичко и се сбръчква. С нея цялото лице се изкривява, очите се присвиват. Сърцето спира. Тогава стискаш зъби и се казваш- Не аз няма да заплача- и в този момент от очите ти се търкулва една капка сълза. Една единствена. Затваряш очи. Ти обеща да не плачеш. Обеща на най- доброта си приятелка, обеща на майка си, обеща и на себе си, но можеш ли да спазиш такова обещание. Как би могъл? Та сърцето ти още бие, чувства. Не го искаш. Не ти трябва. Защо ти е като то само боли.? Боли и кърви. Чупи се- после минава, до следващият път.
До следващото вторачване в телефона. До следващият път, когато най- накрая той звънне . До следващият път, в който просто те отложат. До следващия път , в който се почустваш незабележим, нищожен и излишен. Или просто вече спреш да чувстваш.
Тогава наистина ти се иска ,в сърцето ти да има бутон „Изтрий” и паметта ти да остане празна.
За това , какво е да чакаш да ти звънне телефона, а той да мълчи.... Чакаш ....чакаш ..... чакаш , а той все едно на инат не помръдва. Мълчи. Ехидно просветва, за да ти изпише „Местно време променено”. А ти се взираш в него. Хващаш и набираш онзи номер, затваряш преди да си успял. Страх те е . И така няколко пъти. Сърцето ти бие на бързи обороти. Иска ти се да крещиш , да плачеш. Въртиш се в кръг около леглото и се чудиш дали отново ще чуеш онзи глас, за който цял ден живееше. Дали ще видиш онези очи, които ни се виждал вече цяла седмица.
Звъни. Най- накарая звънна. ....
-Тази вечер, миличко не мога – За пореден път. И нищо друго от останалата част от разговора вече не чуваш. А и не искаш. Няма никакво значение. Отложен. Пак. Опитваш се да разбереш, но не става. Някак ти се иска телефонът да не беше звънял изобщо. Отложен, за някога във времето. Боли , нали. И ти се иска да запратиш телефона в земята, да се счупи и никога повече да не си купиш.
Търсиш оправдание, някакво такова , от което да не те боли. Или поне не много. Но ставаше първият и втория път, третия оправданието , някак не струваше, а сега вече дори не ти пука. Просто знаеш, че и днес ще бъдеш сам. Казваш , че разбираш. Аз знам – ти нещо не разбираш и не искаш да разбереш. Не можеш.
Започваш да се смееш от безсилие и незнание какво да направиш, как да постъпиш. Този смях ирония с поръски на слабост и обезвереност.
Брадичката потрепва лекичко и се сбръчква. С нея цялото лице се изкривява, очите се присвиват. Сърцето спира. Тогава стискаш зъби и се казваш- Не аз няма да заплача- и в този момент от очите ти се търкулва една капка сълза. Една единствена. Затваряш очи. Ти обеща да не плачеш. Обеща на най- доброта си приятелка, обеща на майка си, обеща и на себе си, но можеш ли да спазиш такова обещание. Как би могъл? Та сърцето ти още бие, чувства. Не го искаш. Не ти трябва. Защо ти е като то само боли.? Боли и кърви. Чупи се- после минава, до следващият път.
До следващото вторачване в телефона. До следващият път, когато най- накрая той звънне . До следващият път, в който просто те отложат. До следващия път , в който се почустваш незабележим, нищожен и излишен. Или просто вече спреш да чувстваш.
Тогава наистина ти се иска ,в сърцето ти да има бутон „Изтрий” и паметта ти да остане празна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар