събота, 25 септември 2010 г.

Искаш ли да ти разкажа

Искаш ли да ти разкажа? Да ти разкажа за думите. За това, как те променят хората, малко по малко. За не спазените обещания и отложените срещи.
За това , какво е да чакаш да ти звънне телефона, а той да мълчи.... Чакаш ....чакаш ..... чакаш , а той все едно на инат не помръдва. Мълчи. Ехидно просветва, за да ти изпише „Местно време променено”. А ти се взираш в него. Хващаш и набираш онзи номер, затваряш преди да си успял. Страх те е . И така няколко пъти. Сърцето ти бие на бързи обороти. Иска ти се да крещиш , да плачеш. Въртиш се в кръг около леглото и се чудиш дали отново ще чуеш онзи глас, за който цял ден живееше. Дали ще видиш онези очи, които ни се виждал вече цяла седмица.

Звъни. Най- накарая звънна. ....
-Тази вечер, миличко не мога – За пореден път. И нищо друго от останалата част от разговора вече не чуваш. А и не искаш. Няма никакво значение. Отложен. Пак. Опитваш се да разбереш, но не става. Някак ти се иска телефонът да не беше звънял изобщо. Отложен, за някога във времето. Боли , нали. И ти се иска да запратиш телефона в земята, да се счупи и никога повече да не си купиш.
Търсиш оправдание, някакво такова , от което да не те боли. Или поне не много. Но ставаше първият и втория път, третия оправданието , някак не струваше, а сега вече дори не ти пука. Просто знаеш, че и днес ще бъдеш сам. Казваш , че разбираш. Аз знам – ти нещо не разбираш и не искаш да разбереш. Не можеш.
Започваш да се смееш от безсилие и незнание какво да направиш, как да постъпиш. Този смях ирония с поръски на слабост и обезвереност.
Брадичката потрепва лекичко и се сбръчква. С нея цялото лице се изкривява, очите се присвиват. Сърцето спира. Тогава стискаш зъби и се казваш- Не аз няма да заплача- и в този момент от очите ти се търкулва една капка сълза. Една единствена. Затваряш очи. Ти обеща да не плачеш. Обеща на най- доброта си приятелка, обеща на майка си, обеща и на себе си, но можеш ли да спазиш такова обещание. Как би могъл? Та сърцето ти още бие, чувства. Не го искаш. Не ти трябва. Защо ти е като то само боли.? Боли и кърви. Чупи се- после минава, до следващият път.
До следващото вторачване в телефона. До следващият път, когато най- накрая той звънне . До следващият път, в който просто те отложат. До следващия път , в който се почустваш незабележим, нищожен и излишен. Или просто вече спреш да чувстваш.
Тогава наистина ти се иска ,в сърцето ти да има бутон „Изтрий” и паметта ти да остане празна.

Публикуване на коментар