Илюзии и въпроси

Понякога се чудя, колко ли болка можем да понесем?
Наистина ли се каляваме след всеки удар? Научаваме ли си уроците или продължаваме сляпо да вярваме в хората?
Истината е, че ни предават тези, на които сме вярвали.
Приятелките чиито ръце сме държали в лекарския кабинет, чиито сълзи са се стичали по нашите рамене.
Вечерите,в които не сме спали, за да ги успокоим - те, за да спасят себе си отиват и те предават. И не от злоба, не защото си ги наранил, а просто виждат в предателството спасение. И те гледат в очите, знаейки, че утре ще те заболи и мълчат. Но ти не се чудиш .... знаеш кой е ритнал столчето под бесилото. И те боли- защото си предаден. Но преглъщаш и продължаваш.
Така до следващия приятел, който мислиш, че познаваш. Докато и той забие жилото с отрова в сърцето ти, изчезвайки не знайно къде оставя след себе си разруха и въпроса- "Познавах ли те наистина?"
Познавам ли и себе си? Запазих ли се цяла след всичко?
Кои бяха тези хора? Защо ги допуснах до себе си?
Не ми ли стигаше разбитото сърце и любовите избягали в чужбина или тези, които просто ми разбиваха сърцето?
И останах в стаята с изгасена лампа и безброй въпроси.
За дребните интриги. За лицемерното щастие и фалшивите приятели.
Дори не можех да заплача. Единствено въпроси останали без отговор.
Годината на болката и на предателства- така ли трябваше да я запомня?
Заспивах и търсех причина сутринта да се събудя.
Изключих телефоните. Изключих себе си от обкръжаващия свят.
Заключих се в спомени, а годината се връщаше отново в сънища кошмарни.
Ден.
Два.
Три.
Седмица.
Е, стига боляло. Времето и тази рана ще излекува.
Ще останат белези, но и те ще избелеят във времето.
Ще дойдат други приятели.
Този път и моята ръка някой подържа.
Този път и на мен някой ми каза "Сподели".
Някой ми предложи подкрепа.
Друг ме разсмя, точно когато се стичаха и първите сълзи.

И в края на тази ужасна година- на фалшиви хора, на дребни измами, на разбито сърце
на двулични приятелства и любови- измами.
Тогава, когато най- силно боля.
Тогава се появиха хора, които да върнат надеждата ми, че все още у хората има нещо човешко. Че не всеки иска просто да те измами или нарани.
Че да обичаш е човешко, а човешко е да се греши.
Затова ви прощавам на всички. Нека го наречем просто съдба.
Така е било писано...
Прощавам и на себе си, че се заблудих.
За това, че оставах истинска и вярна до края.
За това, че не аз ви нараних.

И днес отново ще се изправя. Болки хиляди навярно можем да понесем.
Ножове от гърба много ще вадим, но винаги ще има рамо на , което уморените глави да подпрем