понеделник, 28 март 2011 г.

Никой не ми каза

Трудно е, когато порастваме. Никой не ми каза, че растейки боли. Никой не ми каза, че ще трябва да взимам решения сама. Никой не ми каза, че отговорност та и последиците ще са си само за мен.
Защо никой не ти казва колко трудно е да си голям? Защо в приказките не пише,че принца си е само там. Да, той не идва. Нито той, нито коня. Защо никой не ми каза, че ще съм сама? Понякога щастлива в самотата си, понякога тъжна? Никой не ме предупреди, ме когато вечер угаснат светлините, аз ще се будя и ще говоря с тъмнината.

Никой не ми каза, че ставайки сутрин ще трябва да се усмихвам. Да се усмихвам през целия ден.Усмивки през сълзи. Усмивки на сила. Усмивки с ирония.
Никой. Всички мълчаха. Всички разказваха .... разказваха приказки. И краят беше щастлив.
А , аз? Защо никой не ми каза, че освен принцове, принцеси , каляски- има и други хора? Такива, които взимат решения да останат сами. Които се изморяват да чакат. Такива, които си тръгват , виждайки, че Принца е жаба. Принцесите силиконови, изкуствени, празни, бездушни ...
Да, всеки мълчеше. Лъжеха ме. Аз вярвах.
И сега седя, говорейки със себе си. Говорейки на себе си. Се питам, аз ли сбърках?
Трябва ли да съм това? Трябва ли да бъда себе си- момичето със шарено шалче, зелените очи и черната коса? Дали да се затварям още нощем. Да говоря на бели листи, на нови тетрадки? Да чакам приказни герои или да спра да вярвам в приказки?
Да не чакам букети от слънчогледи. Да спра да чакам целувки в дъжда.
По дяволите- не е честно. Чувствам се безкрайно сама. Да си тръгна или да остана? Да се усмихна ли и днес? Да вярвам ли още, че когато искаш нещо силно, то то ще стане?
Да продължавам ли да обръщам беслието и болката в смях, във виц, поне да се посмея над собственото си нещастие? Смешно ми е. Смешна съм на себе си. Не е ли жалко?! А се мислех за добро момиче
Публикуване на коментар