Въпроси

Седя се чудя- аз ли не съм наред или света се е обърнал на долу с главата?
Дали времето ни наистина е твърде напрегнато? Наистина ли работим толкова много и в такова напрежение, че оставяме себе си и чувствата си на заден план? Дали любовта си е отишла, заедно с края на разказаната приказка? Дали времето, в което сме щастливи заедно с човека до нас , е заместено от едно пресметливо ежедневие?

Дали моята представа за романтика е толкова остаряла? Дали искам твърде много , когато казвам, че искам нормална връзка? Дали е грешно, че не искам да изневерявам, а да обичам? Да обичам толкова силно, че думите ми да не стигат да го опиша. Или просто да няма израз, който да омаловажи чувствата ми.
Дали бъркам , искайки една елементарна честност и време ... Време за мен. Време , в което да се чувствам единствена, най- важна , глезена и обичана.
Толкова ли много искам?
Не искам да живея в свят, където всичко е умряло. Свят, в който всички се движат около парите и себелюбието си. Свят пълен с клонинги на фолкпевици и изнежени мъже. Не искам само сиво ежедневие, а малко цвят. Малко любов. Малко истина. Малко, колкото да има за какво утре да се усмихна.
Защото аз още вярвам, че когато изричам Обичам те, наистина го мисля. И в този момент искам само теб. Вярвам само на теб и не искам никога щастливият ми миг да избяга. Искам да вярвам, че ти ще се бориш за мен , а не да ме оставиш да си отида от живота ти , просто ей така. Искам да вярвам, че когато плача ти ще избършеш сълзите ми. Че когато ме боли, ще имам рамото ти, за да се облегна на него. Че когато съм щастлива и ти ще се радваш с мен.
А най- искам да вярвам, че съществуваш . Че можеш да обичаш мен. Сега и утре. Заедно с усимката и пъстрите ми очи. Моята нервност, не търпеливост, черното ми чувство за хумор. Депресиите и истерични я ми смях. Че ще ми целунеш в дъжда и ще знам , че ти си за мен и аз за теб единствена.
Искам да знам, че наистина съществуваш