петък, 21 октомври 2011 г.

Проба- грешка ... грешка

Когато направих блога си не очаквах някой да го чете. Исках само да запазя някъде нещата, които пиша. Истината е, че блога ми е Дневник на живота ми. Проби- грешки. Верни и не толкова решения. Място където проследявам себе си и развитието си. Надявайки се да се поуча от грешките си или просто да излекувам раните. Това не е някаква любовна поезия, някаква драма... просто драсканици. Мисли, които не искаш да кажеш на никого, но те напъват да излязат.
Блога ми е най- добрия ми приятел. Вярно е, той не може да пие ягодово дайкири в петък вечер или да ходи на кино, но понася всичко, дори думите да се повтарят. Не се оплаква. Не се товари. Хората харесват тази страница- не знам защо. Може би откриват тук частици от себе си. Може би се разхождам по тънките струни на ранените и раними души. Не знам. Аз не чета себе си. Имам две- три любими неща и толкова. Пиша, публикувам , излизам. Пускам си някоя хубава и нежна песен и започвам с новия ред, в новата публикация. С надеждата, че някой , някога , някъде ще разбере това , което съм казала. Защото нещо се изморих. Изморих се от водене на монолози или на доказване. Изморих се да бъда приятелка на всички и почти сама на себе си. Вчера еднин приятел ми каза да спра да се подценявам. И е прав. Водя някакви битки за нещо, за някого. Изтощаващо е . Унищожително е. Дори не разбрах кога съм се предала. Просто една сутрин се събудих и знаех, че борбата ми е приключила. Приех ролята на онази добра приятелка , която винаги, когато я питаш как е, казва добре. Тази, на която звъниш посред нощ да си поговорите. След пиянска вечер да ти донесе Алказалцер или кофичка кисело мляко. Ще те изслуша, когато ти тежи. Ще ти държи ръката, когато те боли. Тази, която тръгвайки си от нечии живот и тежи и мисли за болката на другия. Може би клиширано, но наистина искам веднъж някой да не повярва на дежурното "Добре съм". Някой да се бори за мен, защото аз наистина си заслужавам. И не защото имам високо мнение за себе си, а защото знам, че си струвам. Защото се изморих да говаря с дневника си. Изморих се да тегля късмети с надеждата да се сбъдне нещо. И някъде във времето спрях да мисля за себи си, а когато аз не го правя как очаквам някой друг да ме постави на първо място. Проба-грешка .....грешка .... грешка. Толкова свикнах да греша, че днес четейки себе си се отегчих. Отегчих се да мисля за другите и как да ги правя щастливи. Изморих се да съм свяста и специална и за това да страдам само аз. Ощетената да бъда аз. Не си струва. Не струваха сълзите. Не струваха и премълчаните думи. Нощите на самота. Чашите с остатъци от вино. Цвятата подарени , за да увехнат, да бъдат изхвърлени в кофата с боклук. Жестове недоотценени или закъсняло разкаяние. Защо ми е нечие - Съжалявам, Извинявай. Изморих се да прощавам грешки, за да може утре някой отново да сгреши. Моля, който иска нека да остане, който иска още днес да си върви. Толкова съм изморена, че дори не съм разбрала , кога е спряло да ми пука, че боли
Публикуване на коментар