понеделник, 15 август 2011 г.

Можем ли

Боли когато те предават. И не от самото предателство. Не от това, че ножа вече е в гърба ти , а от този който е забил острието. Не е нужно дори, раната да е дълбока. Важно е , че я има. Важно , че палачът е близък приятел.
Ако има изобщо вече такова понятие...
.
Ако останах хора , на които да можеш да се довериш напълно. Или изобщо да им имаш доверие. Самотно е. Сред навалиците от хора , бързащи за никъде си сам.
А може би просто трябва малко да спрем. Малко да се огледаме наоколо.
Може би трябва да подадем ръка на онзи, който пада.
Може би не е толкова трудно да се усмихнем на човека срещу нас.
Може би забраваното "Добро утро"- може да подобри нечии ден.
Не страдам от излюзията, че мога да променя света. Нито държавата, не съм смела, за да кажа и квартала , в който живея.
Просто си мисля, че може да не е толкова трудно. Че може за миг да поспрем в бързането си. Да излезем от собствените си черупки.
Да извадим ножа, който сме забили, за да излекуваме раната на приятелите си. Можем да поискаме извинение, можем да простим.
А можем ли наистина?
Публикуване на коментар